Привързаността е невидима емоционална връзка, която свързва двама души по специален начин. Според Джон Боулби, основателят на теорията за привързаността, а и същевременно от изследванията в областта на невробиологията знаем вече, че всички бебета по света се раждат с генетично заложена потребност и готовност да се привързват към даден възрастен. Защото само ако детето успее да убеди възрастния човек да се грижи за неговото благополучие, то може да оцелее. Дори децата в ерата на “търсачи и събирачи” на нашите праисторически предци са показвали поведение на привързаност, като плачене, вкопчване и тичане след тях, за да не бъдат изоставени, когато ордата продължи напред. Изпращането на сигнали на привързване и връзка са били и все още са една важна стратегия за оцеляване за нашите деца, които поради своята изключителна физиологична незрялост при раждането не са в състояние да последват сами майките си, както го правят други бозайници като например малките на конете или овцете (вж. Brisch, 2010: 12 , 21 е).
Човекът към който бебето се привързва, не е задължително да е неговата майка или роднина – то просто избира човека, който най-продължително, най-надеждно и чувствително ще се погрижи за основните му нужди. В този случай “чувствителен” означава правилно декодиране на сигналите на бебето и своевременно реагиране на тях.
Чувствителното и бързо задоволяване не само на физическите нужди като гладът, умората, болката и пълният памперс, а и емоционалните като близост, физически и телесен контакт, закрила и сигурност водят до постепенното изграждане на привързаност.
Родителите на новородени (или други хора, близки до детето) трябва първо да разберат какво означава плачът чрез проба и грешка. При взаимодействие между родител и дете и двете страни се научават да декодират сигналите по-безопасно. Само след няколко седмици повечето родители могат да разберат по тона на плачещия глас дали бебето е уморено или гладно, дали му е скучно или е разочаровано, защото иска да седне, но все още не може. Колкото по-добре работи това декодиране, толкова по-силна става връзката между родител и дете (вж. пак там, 2010: 23f).
Ако родителите не успеят да разберат бебето и да реагират чувствително на нуждите му, то ще реагира с повишен плач. Това в крайна сметка завършва в състояние на почти паника и претоварва нервна система на бебето. Стресът предизвиква превъзбуждане на симпатиковата нервна система, която е отговорна за режимите на борбата и бягството. За съжаление, поради физическата си незрялост, бебето все още няма възможност да избяга от ситуацията, и да се самоуспокои, така че мозъкът изпада в силен стрес и криза и включва аварийна програма: Превъзбудата на нервната система – ако не бъде утешена с помощта на Фигурата н привързване – води до превключване към парасимпатиковата нервна система. Това (обикновено) кара детето да се изтощи и да заспи тъй като мозъкът му не е в състояние да се справи със стреса. вж. пак там, 2010: 36f).
Между другото, това е и причината, поради която “Sleep Training” методите с плач като “Cry it Out” или “Ferber” функционират и дават бързи и надеждни резултати. Но е вазно родителите да знаят каква е „цената“. Tези методи не учат детето да спи, те го учат, че трябва да се предаде и, че никой няма да му помогне. Тези методи водят до трайни негативни промени в незрелия мозък и до проблеми в здравословното емоционално развитие на детето. Тук се работи с претоварване на нервната система, предизвикани от силен стрес и страх, които остават дълбоки пътеки в мозъка на децата. Като възрастни по-късно тези преживявания могат да доведат до възникване на паник атаки или силен гняв, или агресия в стресови ситуации, които не могат да бъдат обяснени с външни обстоятелства. Мозъкът е, така да се каже, „задействан“ от обстоятелствата, които напомнят на чувството, което е преживял и усещал като бебе или дете и се задейства от от най-малките стимули. Това често се случва, например, в рамките на собствената роля на майка или баща (вж. пак там, 2010: 37).
Пирамидата на привързаността
Привързаността се сформира главно през първата година от живота, но развитието и не спира внезапно, а се развива в различни фази и към други хора през следващите няколко години на развитие. Първо обаче детето се привързва към един главен герой – в повечето случаи съвсем стереотипно това е майката. Тя е на върха на пирамидата. Това е най-добрият начин за успокояване на бебето и се предпочита от детето, когато изпитва заплашващи или болезнени преживявания.
Под тази основна фигура на привързаност могат да се развият и други връзки на привързаност, например с бащата или баба/дядо/детегледачка. Те със сигурност могат да успокоят бебето, ако основната фигура на привързване не е на разположение, но това отнема малко повече време (вж. пак там, 2010: 24).
Използвана литература: Karl Heinz Brisch, „SAFE Sicher Ausbildung Für Eltern“